Таня Дянкова е родена в Добрич. Вече 8 години е артист-балетист в Професионален фолклорен ансамбъл „Добруджа”. Завършва средно образование в СОУ „Св. Климент Охридски”, а висше – в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, профил „Българска народна хореография”. През 2008 година финализира две магистратури, отново в АМТИИ – „Хореограф-режисьор” и „Арт мениджмънт”.

Създател, ръководител и хореограф на Фолклорен Танцов Клуб „Веселчани”.

Таня се завърна преди 10 дни от Япония, където в продължение на един месец преподава български народни танци на многобройните любители на родния ни фолклор в Страната на изгряващото слънце.

- Таня, изненадана ли беше от поканата да прекараш месец в Япония и да преподаваш български народни танци?

От 20 години един любител на българския фолклор – Широ Ишизака, който е чистокръвен японец, но обича българския фолклор повече от мнозина българи, организира в Токио семинари и лагер-школи за български народни танци. Широ ръководи танцови състави. Танцува, пее и свири на няколко български инструмента – тамбура, гайда и двоянка .Oрганизира концерти и т.н.

Всяка година 64-годишният японец кани български хореографи и инструменталисти, като редува различните фолклорни области. През тази година е ред на Добруджа и Широ е поканил Валентин Василев – председател на Дружеството на хореографите във Варна. Василев е носител на „Сребърна лира” от Съюза на българските музикални и танцови дейци. Бивш артист-балетист е в Държавен ансамбъл „Филип Кутев”. Към момента е преподавател в Бердянския държавен педагогически университет  в Украйна.

Това е втората визита на Василев в Япония. Първия път- през 2011 година, е бил помощник-хореограф. Сега е главният хореограф, а аз – помощник. За мен е изключителна чест, че се е спрял на мен и ми гласува доверие. Още повече, че за тези 20 издания, аз съм едва третата жена, която канят да преподава.

- В какво се състоеше работата ви? Какво очакваха  японските  домакини?

Преподавахме основно добруджански хора. Японците бяха много впечатлени от стила и уникалната за нашите танци стойка на тялото, изящните движения. Това се опитах да им предам и те го възприеха. Японците са много точни и педантични, копират всичко едно към едно. Много са дисциплинирани, отговорни и схващат много бързо. Изключително интересни са, водят си записки. След всяко заучено хоро се нареждат и започват  да си записват движение по движение.

Изненадата от моя страна беше, че им показах и типично мъжкия добруджански ръченик, с характерните движения и клякания. Дори и в дните, в които този ръченик не беше на дневен ред в програмата, Широ искаше да го изпълня допълнително като поздрав.

- Къде се провеждаха уроците? С колко ентусиасти работихте?

Часовете ни не се провеждаха само в Токио, а в поне в още 10 града. И на нашите семинари всеки път присъстваха различни хора, от всички краища на Япония. Без да преувеличавам, десетки хора се събираха. Два дни плътно - от сутрин до вечер, само с обедна почивка, танцуваха и изучаваха български народни танци. И всичко се случва с прословутата японска точност. Влизаме точно в определен час и излизаме отново в точно указания час.

Невероятно е колко много тези хора обичат България и нашия фолклор. На репетициите имаше групи, които идваха облечени с български носии – ризи, престилки, тениска с шевица. Имаше и други, много интересни, които носеха по някакъв аксесоар – кърпичка, значка, малки цървулки, закачени на коланите, дори мартенички. Но задължително всеки идваше в часовете с  нещо българско. За тях това е нещо много важно, специално, което са си взели от България.

- А какво да кажем за Широ, който на хиляди километри е повече българин от голяма част от нашите сънародници тук - в България?

Да, аз точно това му казах: „Широ, ти си истински българин!”. Къщата му е една малка България. В неговия дом се почувствах наистина у дома  – отвсякъде лъха България. Носии, шевици, картини, кукли и манекени, облечени във фолклорни костюми. Няма местенце, където да  личи, че си в японска къща. Има  много реквизит – шиници, цървули, инструменти.

Бил е 8 години главен готвач в японски ресторант в София, където среща голямата си любов – българка, с която споделя живота си. Много красива дама, която е причината Широ да се запали толкова по българския фолклор. Той вече си е истински българин, придобил е всички наши навици, дори и вредните. В цяла Япония единствено Широ спира на средата на улицата, пуска аварийни, паркира, както си иска – не може да сбъркате, че е живял в България. Дори и изказът му е типично български.

- Освен танцовите си умения, ти занесе в Япония и нашия календар – на вестник „ГЛАС”. Видяхме, че е окачен в дома на Широ…

Не само там, но и в българското посолство в Токио - в кабинета на посланика.

Занесох и лавандулово масло, тъй като на календара има точно лавандулово поле.

- Наистина ли Япония е един съвсем различен свят, който не можем да си представим, ако не сме били там?

Абсолютно. Поканата към мен дойде през август.Имах половин година до отпътуването  и използвах това време, за да прочета повече за Япония. И сега мога да потвърдя, че всичко, което се говори и пише за Япония, е  реалност. Няма нищо преувеличено. Сякаш стъпваш на друга планета. Прекрасен свят са си подредили – чист, красив, всяко нещо е на мястото си. Редът е навсякъде през целия им живот и във всичко, което ги заобикаля.

Уникална инфраструктура, невероятни сгради и небостъргачи. Вървиш си  и без да усетиш, над теб изниква друг път с автомобили, а над тях – железница, където минава влак. И всичко това е като на филм. Паркинги на няколко нива – оставяш си колата, механизъм я вдига нагоре и я поставя на свободно място.

Улиците – чисти и подредени, всички паркират като по конец. Невероятно е.

Никога няма да забравя този месец от живота си. Ако имам нова възможност да посетя Япония, няма да се замисля нито за миг. Уникален свят, прекрасни хора - много скромни, признателни, стриктни. С  изключително самосъзнание за всичко.